Защото великите неща се случват, когато Човекът срещне Планината!

Свечеряваше се, когато навлязохме в Априлци. Преминалата току-що лятна буря беше изпразнила улиците на планинското градче. Намерихме хотела лесно, а на входа ни чакаше усмихнатата домакиня и вместо с "добър вечер" ни посрещна с гръмкото "няма ток". Бурята беше лишила града не само от хора по улиците, а и от електричество. Приехме факта с усмивка, хвърлихме раниците в стаята и веднага излязохме навън. Разходихме се, докато не заваля отново. Тичайки стигнахме до ресторантче и си устроихме вечеря на свещи. Токът все още липсваше. Легнахме си рано, за да се заредим със сили за предстоящото ни приключение на следващия ден.
Часът беше 6:30, когато алармата на телефона ми раздра тишината в стаята. Утрото пробуждаше малкия град, а за вчерашната буря напомняха само мокрите улици и изпаренията във въздуха. Мъгла покриваше планината и целта ни все още не се виждаше.
Набързо се приготвихме, стегнахме раниците и се метнахме в колата. По пътя направихме спирка за кафе на малка будка в центъра и оттам към ВЕЦ Видима.
На няколко километра след ВЕЦ-а се озовахме на паркинга до долната станция на товарния лифт за хижа Плевен. Оставихме колата и поехме към първенеца на Стара Планина - връх Ботев.
Вървяхме, следвайки навигация и маркировка. След първоначално лекия терен започнахме стръмно изкачване. Стръмно! Не просто стръмно, а много стръмно! В продължение на около 40 минути пътят ни беше само нагоре. Тук за пръв път през деня осъзнах накъде бяхме тръгнали. Та ние се бяхме запътили към един от най- трудните върхове в страната!
Запъхтени и изморени достигнахме до хижа Плевен. Мъглата се беше вдигнала и приятно слънце напичаше хижата. След кратка почивка и чай беше време да тръгваме.
Колебаехме се кой маршрут да изберем: дали да тръгнем през ски пистата и оттам по пътеката или да се включим по "кабела". Поехме по "кабела" .
Началото отново беше приятно, докато не започнахме катеренето.
Сещате ли се като казах, че изкачването към хижа Плевен е много стръмно? Е, това е още по-стръмно и още по-продължително!
Катерихме се нагоре, а умората се натрупваше бързо в нас. С малки почивки все пак го изкачихме и тогава пред нас се откри уникално красива гледка към Априлци и хижа Плевен. Сега, от мястото където бяхме застанали, си дадохме сметка за денивелацията, която бяхме преодолели. Доста се изморихме, може би заради високото темпо, което опитвахме да поддържаме. Хапнахме по нещо енергийно и отново поехме по пътеката.
Следваше сравнително лесна отсечка без много изкачване, но с красиви гледки. Така възстановихме силите си. Предстоеше, обаче, още едно много стръмно изкачване, в чийто край се извисяваше крайната ни цел - върхът!
Тръгнахме нагоре. Нагоре! Нагоре! Тук планината напомни за себе си. Вятърът се усили като на моменти можеше да ни отвее, падна и мъгла. Мъглата беше, както се казва, с нож да я режеш,а колко беше студена няма да споменавам! Тук е момента да отбележа, че пътят се разколява на две. Едната пътека води до заслон Ботев и след това нагоре към върха. Другата води директно към върха и е по-стръмна. Ние, естествено, поехме по нея! Вървяхме в мъглата и нищо не се виждаше. Нагоре и все нагоре! Вятърът бе толкова силен, че затрудняваше дишането ни. Всяка крачка нагоре беше едно малко приключение. От гъстата мъгла не се виждаше нищо, затова се доверявахме на GPS навигацията, според която бяхме стигнали. В един момент започнахме да различаваме силуетите на сгради, а някъде над тях в бялата пелена се криеше и телевизионната кула. Бяхме на върха! Облекчение и радост изпълниха съзнанието и телата ни. Покорихме го отново! И този път не беше лесно, но бяхме щастливи. Направихме снимки и побързхме да влезем на топло в туристическата спалня. В средата на август температурата навън беше 4 градуса и топлия чай беше като мехлем за душите ни. Сгряхме се, събрахме сили и удовлетворени от успеха си поехме през мъглата надолу. След около час преминахме под мъглата, вървейки по пътеката към хижа Плевен. Направихме почивка на хижата,хапнахме и се спуснахме към колата.
Точно преди да достигнем паркинга, краката толкова ни боляха, че потърсихме спасение в близката рекичка, която ни се стори като луксозен спа курорт, когато нагазихме в нея. Охладихме ходилата си и с това приключението ни завърши. Чакаше ни път към Бургас и побързхме да си вземем довиждане с планината. Довиждане, а не сбогом, защото колкото и да беше трудно предизвикателството си заслужаваше и в мислите ни вече се зараждаше план за следващо изкачване, защото великите неща се случват, когато Човекът срещне Планината!

 Връх Ботев с Инфо Пойнт - кликни тук