Когато пътят е тесен , а душата- широка

През февруари, в сърцето на зимата, когато вятърът беше така силен и неукротим, че сякаш искаше да откъсне полуострова  от сушата и да го завлече бог знае къде,  вниманието ми привлече един маршрут с интригуващото име Скритите села. Групата ни  с не по- малко интригуващото име 5+ бързо се въодушеви от моята идея и се записахме за това юнско приключение.

В 07.00 часа на 22.06. Поморие още спеше, а ние , бодри и свежи, се качихме от х-л“ Феста“ и потеглихме с автобуса за гара „Септември“ и теснолинейката. Пътят от Поморие до гр. Съединение мина съвсем обикновено. АМ “Тракия“ ни  предложи своите  гледки към нивите със златни ечемици и слънчогледи. Изпуснахме фотосесията, но нищо, и край Поморие има слънчогледи, които  предлагат  снимки с тях.

С приближаването до гарата и теснолинейката вълнението ни растеше пропорционално на жегата навън. Направихме малко снимки с теснолинейката, влакчето изсвири пронизително и бавно потегли по своя маршрут към крайната спирка  в Добринище.  След първите 4, 6 км се озовахме на спирка „ Лазар Пампоров“. Разположена на 271 м . надморска височина, тя се намира между гарите Септември и Варвара и носи името на един железопътен работник.

Много беше горещо, спор  няма, но гледката  си струваше юнската жега. Гледахме препускащия пейзаж от прозореца на вагона ни , докато душата се препълни със зелено. И то във всички възможни и невъзможни нюанси на този цвят на пролетта. Зелените дипли на Родопите бяха пленителни. Отгоре – синьо небе без ни едно облаче, наоколо- хълмовете, реката и  върховете. Красива е България! Но ритмичната песен на колелетата  ме унесе и се предадох. Нищо, нека да има някои невидени гледки и за другия път.  След живописни местности, серия от тунели в сърцето на планината и стремително изкачване заради сериозната денивелация слязохме от теснолинейката след около 3 часа на гара Аврамово. Това е най – високата точка по маршрута. Железопътна гара Аврамово (до 1983 г. Аврамови колиби) е най-високо разположената гара в България и на Балканския полуостров. Намира се на 1267 m н.в. по теснопътната железопътна линия Септември – Добринище непосредствено след най-дългия тунел по линията №32. Любопитен факт е, че след Освобождението от 1878 до 1912 г. на мястото на днешната гара е минавала границата между Княжество България и Османската империя. Гарата е построена след 1926 г. като част от теснолинейката Чепино – Якоруда. Отсечката е въведена в експлоатация на 12 декември 1937 г. та до днес. И тук направихме кратка фотосесия да запечатаме момента на пристигането, после с автобуса се отправихме към Банско за настаняване и нощувка.

Градът ни посрещна с много топлина и в прекия, и в преносния смисъл на думата. В юнската мараня едвам се виждаше заснеженият Пирин. След бърз душ слязохме в басейна на хотел „Айсберг“ за релакс и освежителни напитки, от които така имахме нужда. Ободрени и живнали, се приготвихме за разходка из центъра и вечеря. Минахме по един мост. Загледах се в реката. Разляла се  насред Банско, и тя бяга по нейните си работи. Бърза надолу да се срещне с Чепинска река.

В Банско- хора много. Местните баби като навсякъде в малките селца на България бяха приседнали пред къщите си на вечерна раздумка. А Пирин само от време на време надава ухо да ги чуе какво си приказват тези пазителки на къщите, на улиците и на града. От планината бавно започна да слиза към нагорещения център нощната прохлада. Донесе я водата , която тече по тесен канал насред центъра. Истинско удоволствие е да седиш  край канала и да слушаш напева на щурците… Получи се много добре, че се видяхме  и с Танчето. Общата ни вечеря мина в сладки гозби и приказки.

Сутринта на втория ден напуснахме хотела в 9. 00 часа. Опитах се да запечатам гледката към върховете на Пирин. С телефона не се получи, ниската перспектива не позволи да се снима това, което очите виждат. Улавям се , че все пак съм успяла да си взема тази красива гледка, щом мога да я „видя“  в мислите си всеки път, когато пожелая. Отправихме се към община Гърмен и Скритите села Лещен и Ковачевица. Посрещна ни Гърменският чинар-  вековно дърво на приблизителна възраст 650 години, намиращо се в махалата Заграде. Стволът му е с диаметър  над 10 метра. Можем само да гадаем на какви гледки и събития е бил свидетел той. Трябва да се отдалечиш доста, за да „хванеш“ в кадър цялата му корона – толкова внушителен и достолепен е този мълчалив пазител на Паметта. Прехвърлиха ни на бусове, карани от местни превозвачи, защото пътят нагоре става тесен и вие с много завои. Последвахме  поречието на р. Места- 126 км от нея текат през територията на  България. Изворите й  са в  Рила. А притоците й- Черна Места  и Бяла Места се сливат и дружно тръгват към гръцко, където ги чака Егейско море.

Близо до Огняново тече Канина река. Местните легенди я свързват с кървав момент от родното ни минало-  потурчването. С кръвта е свързано и името й, думата кан в превод от турски означава кръв. Това ни каза екскурзоводът Георги.

В района има и друга забележителност - Никополис ад Нестум- древен град в землището на село Гърмен. Основан  е през 106 г. на мястото на тракийско селище  от римския император Траян в чест на победата му над даките. В превод от латински името означава Град на победата при р. Места. И него ще оставим за следващия път, когато идваме по тези места.

Осморките по пътя към Лещен бяха не просто изкачване на по- висока надморска височина, но и духовно въздигане, защото ни предстоеше среща с поета Борис Христов, предпочел красотата на малкото планинско село пред изкушенията на столичния живот преди цели 28 години. За тази среща той, естествено, нямаше и представа, но за нас тя  беше вълнуващо очакване.

С нетърпелива жажда минахме през гостоприемно отворената ниска дървена порта в дома на  Борис и Дарина Христови- поетът и художничката, избрали парчето земя край р. Канина за своето уединение и творческо вдъхновение. Срещата с Поета беше кратка, без много думи, но подобни личности излъчват един особен респект и обаянието на мъдреци. На тръгване опитах вишните в двора им, безупречно подреден от женска ръка. На терасата с гледка към насрещните планински бездни  и върхове  чинно стояха наредени бурканчетата с бои на жена му . При такъв пейзаж пред очите не знам кога точно идва вдъхновението, но го видяхме отразено в картините на съпругата му.

Влязохме в малката църквичка „Св. Параскева“. Изкачихме се да видим и глинената къща, нищо особено,  до нея тече в момента строителен процес. Единственото  забележително беше не постройката, а гледката наоколо- пленителна в своята зелена дреха- факт. На тръгване успяхме да си купим от местните хора сушени билки , сладко и лют червен пипер- все неща, които им дават Родопа планина и брат й – гордият Пирин.

В Ковачевица бяхме по обяд. Посрещнаха ни жегата  и приседналите в сянката на къщичките старци. Обядвахме и утолихме жаждата си в едно ресторантче „Братята“. След обяда установихме , че по -сладка от местната кухня беше водата, която идва някъде високо от планината и тече в малко корито близо до механата.

На връщане с автобуса отново пътувахме успоредно на  тесния железен път на влакчето. Но в душите ни беше широко, светло и пълно. Така действа планината на човека- извежда го от рутината на делника и го зарежда с нови гледки, различни усещания и вътрешен мир. Затова се връщахме заредени и щастливи. Бургас ни посрещна с хилядите си светнали очи. И нашите светеха. Прибирахме се у дома.

Спомних си думите на Тери Пратчет, че  да се завърнеш, след като си тръгнал, не е същото, като изобщо да не си потеглял. Защото  след всяко пътуване сме различни- богати с гледки, спомени и емоции. С хората и местата, които  сме видели- ценни притежания в трюма на нашата душа и памет.